Обичам децата в живота си. И аз не отглеждам нито един от тях.

Наскоро обиколка с книга ми даде опция да пътувам из Америка. Предвид бюджетите, каквито са, избрах най-вече градове, в които имах другари, които с наслада биха ми обезпечили места за настаняване. Това бяха домове, съвсем без изключение, цялостни с деца. Нямам лични деца и това ми се стори като инцидентна опция да наваксам доста от децата в живота си.

В Америка има непрекъснат, пагубно поверие, че единственият метод да бъдеш вложен в живота на детето е да бъдеш родител - и, за дамите, да родиш това дете. (Ела и Коул Емхоф, наред с други, биха желали дума.) В страна, която предлага толкоз малко поддръжка на родителите, това постоянно се усеща като не толкоз затулен мотив за връщане на дамите във времето, когато не са имали надзор над своите тела и техните финанси.

Наскоро Pew Research Center заяви, че 64 % от дамите под 50 години, които нямат деца, споделят, че " просто не желая. " Това способства за следващия кръг от разногласия за раждаемостта и бездетните жени-котки. Това, което видимо неизчерпаемата полемика към тази тематика пропуща, е, че доста хора, които споделят, че не желаят да раждат или родители на деца, имат деца в живота си - на други хора. Ние рядко отчитаме това, нито придаваме цялостна тежест на осъществяването, което тези взаимоотношения дават.

Което не е изцяло изненадващо. Толкова постоянно чуваме за раздразнението на децата на други хора - бебета, които плачат в самолети, деца, които се суетят в заведения за хранене. Рядко приказваме за удоволствието на тези дребни хора или какъв брой преобразяващо е да имаш деца в живота си, които не отглеждаш.

Следвайте раздела за мнение на New York Times по отношение на,,, и.